Кости

11 октомври 2011 г.

Когато дърветата умираха, аз се раждах. Студено и дъждовно, никой не беше вярвал, че ще стигна до тук, но ето ме. Преди няколко години казаха "Е, тя си изглежда като нормално момиче." Хах, как изглеждат нормалните момичета? Едва ли са така. Когато жените раждат усещат болка която се равнява на 20 счупени кости. Не знам за майка ми, но моите вече са счупени до една.

Да, като обикновените момичета съм. Точно като тези, които вярват на красиви думи и мечтаят, когато стане 11 часа и няколко определени миути. За тази определена минута години наред изричах едно и също нещо.

Никога не се случи.

Съвсем обикновено, нали? Счупените кости си болят.. дори когато мечтаем да са заздравели. Дори, когато затворим очи. Толкова много исках да се превърна в желание на малко обикновено момиче гледащо към звездите с очарователната си детска наивност. С прекрасната си вяра в доброто и малки присвити очички, казващо "Моля те .. моля те. Искам да се сбъдне!" Ако някога стана желание, повярвате ми - ще се сбъдна! Ще заблестя и затанцувам докато ме изричат. Ще се гмурна в нощното небе и ще стана реалност.

Обичам мрака навън, така когато изляза все едно се сливам с него. Мрак потъва в мрака. Черна дупка, която засмуква всичко около себе си. Чупи кости.

Не знам за обикновените момичета, но това тук мечтае да е като тях. Опитва се .. крепи се на гипса сковал цялото и тяло и дори понякога успява. Дори понякога си вярва. Колко ли счупвания можем да понесем през времето ни в този свят. Сигурно хиляди, милиони .. но дори когато заздравеят остава един белег. Калциран. Той ти напомня и те наболява, когато навън е студено и дъждовно. Точно, като когато се раждах.

Не искам да съм човек, не искам да правя човешки грешки, не искам да чувствам човешки емоции. Искам да съм малко птиче, което може да отлети някъде на юг, където е топло и няма болка от счупванията.

Искам да отлетя. Искам да забравя какво е да се опитваш да станеш обикновено момиче.



____

Знам, че си казах, че повече няма да пиша тук. Няма ме.

Констипация.

15 февруари 2011 г.

или по нашенски

запек.

но не такъв,

какъвто,

а душевен.

Доживотен.

Не се напъвай.

Само го

стресираш.

Денят.

9 февруари 2011 г.

Не, не от онези дни в които ти се случват лоши неща, напротив - нищо не се случи.. то просто се случва, бавно и болезнено всеки изминал ден става все повече и повече докато сълзите сами не закапят от очите ти, защото дори те не понасят това, което се случва вътре в теб. Жалко е, ужасно е. Не че е нещо, което не би могла да преживееш.. дори мисля, че можеш да преживееш всичко, но това трябва да го търпиш, да живееш с него, да се научите да да си самоизсмуквате жизнените сили докато накрая остане съвсем кухото ти и безжизнено тяло с празен поглед. Това остава от теб в такива моменти - празнота и пустош. Чудиш се дали наистина си го заслужила - сигурно. Ти си далеч от перфектна, дори си олицетворение на НЕперфектното. Правиш се, че не ти пука, казваш че си “добре” усмихваш се и отклоняваш погледа си в разфокусирания свят около теб. Това си е живо лицемерие към себе си. Хах. Колко ли е тъпо - да изневериш на себе си, докато света изневерява на теб едновременно с това. Предполагам, че скоро ще се чувстваш по-добре. Все пак всичко си има край - дори и празнотата. Искам да го изкрещя, но мълча. Понякога мълчанието е най-силния плач.

</3

По дяволите!

23 януари 2011 г.

По дяволите да върви безочието в България, по дяволите журналистите, които извръщат глава пред реалния живот, по дяволите тъпите безмозъчни псевдо-националисти, по дяволите политиците и техните подчинени, по дяволите ниските ни заплати и ниския ни морал, по дяволите Слави Трифонов, Бойко Борисов и други национални 'герои'. По дяволите липсата ни на самоуважение и гражданска позиция! По дяволите хомофобите, мъжете, които бият жените си, по дяволите жените, които ги търпят. ПО ДЯВОЛИТЕ ДА ВЪРВИ ХРОНИЧНАТА НИ ВРОДЕНА НАРОДНА СЛЕПОТА! Защото сме научени да си мълчим, да траем, да търпим. Да чакаме едва ли не някой да ни подари печелившия фиш от тотото! По дяволите да си стоим на гъза и да недоволстваме докато не правим нищо, да се връщаме всяка божа вечер скапани от бачкане, да пием една ракия, и да си легнем да спим, а утре - пак.

Защо всеки тук толкова много разбира от всичко - политика, футбол, музика и ебане, а никой нищо не прави като хората?Защото, както казва баща ми, на калпава ракета - космоса и е крив! Само тук и само при нас най-малко пари се дават за образование и култура, а най-много за алкохол и цигари. Колко е грозно самотна майка лапнала цигара от 5лв. пакета нямаща 1 лев да даде на детето си за подвързия на учебниците 3та ръка? И какво очакваме? По-светло бъдеще? Единствената светлина ще бъде тази от почти угасналия фас в пепелника ни наречен живот. Защото ние се ИЗСИРАМЕ върху всичко хубаво, защото ние никога няма да сме ЕВРОПА и завинаги ще си останем 3та ръка, без подвързия. Белите ни листа ще се пилеят и страниците никога няма да си дойдат на мястото, защото ние така си го направихме. Защото сме родени слепи и слепи ще останем.

АМИН!

Unbroken.

15 януари 2011 г.

- Съблечи се.

- Не искам.

- Защо?

- Знаеш защо. Не е заради теб. Просто не искам да ме гледаш.

- Ако изгася лампите по-добре ли ще се чувстваш?

- Не се чувствам добре и на тъмно. Белезите все още ще са там, знаеш няма да изчезнат дори и да си затвориш очите. Не искам да го правя.

- Аз и не искам да те карам на сила. Просто искам да те почувствам. Познаваш ме прекалено добре - знаеш че няма да направя нeщо, с което да те нараня.

- Не разбираш ли, че съм наранена достатъчно? Това не са просто следи от някакъв скалпел, който някъде, някога се е разхождал по тялото ми, това са онези прозрачни места по кожата ми, през които можеш да надникнеш в душата ми. Те ще са вечно тук за да ми напомнят колко повредена съм.. повредените хора са най-опасни, защото знаят, че могат да преживеят всичко. Дори и теб.